Вие имате въпрос?
В процеса на постигане на такова съгласуване, за което току-що говорихте, можете ли да кажете нещо повече по отношение на темата, която засягате в трета книга, за това как нашите технологии и нашето съзнание са в противоречие и в този смисъл, какво ще бъде бъдещето им?
Да. Сега ние се намираме на истински кръстопът. Стигали сме до подобен момент и до подобен кръстопът и преди, когато нашите технологии са ставали заплашителни и са достигали степен, в която са надхвърляли собствените ни разбирания за това как трябва да ги използваме. Това се отнася и за твърде много хора, бих казал, за прекалено много хора на сегашния етап - ако много бързо не се променим. Ние сме достигнали и друго ниво, което е твърде впечатляващо в еволюцията на човешкия род. Достигнали сме ниво, което Барбара Маркс Хъбърд нарича съзнателна еволюция. Нека ви обясня.
Съвсем доскоро, чак до последно време, процесът, който наричаме еволюция (еволюцията на човешкия род) ни се струваше като процес, спрямо който до голяма степен ние сме наблюдатели. Наблюдавахме как нашата еволюция се случва пред очите ни. Гледахме как това нещо става. Наблюдавахме случващото се с известно смайване. Сякаш не можем да повярваме на очите си. В други случаи гледахме с благодарност и вълнение. Но най-често си мислехме, че сме пасивни наблюдатели на процес, който просто става около нас. Той е регистриран в книгите по история и ние можем да прочетем за миналите еволюционни процеси в тези книги.
Едва напоследък, за период по-кратък от един човешки живот, относително много скоро, да кажем в последните двайсет, трийсет или четирийсет години, ние съзнателно започнахме да разбираме не само процеса на еволюция, но и нашата собствена роля в него.
Едва относително наскоро осъзнахме, че сами сътворяваме своя еволюционен път. Това е едно ново ниво на съзнание за повечето представители на човешкия род. И така, ние вече участваме в един нов процес, наречен съзнателна еволюция. Това означава, че започваме да насочваме курса и пътя, по който ние като човешки род и като отделни индивиди еволюираме.
Това представлява огромна промяна в начина, по който се извършва еволюцията. Разбирате ли? И не може да има по-подходящо време за това. Защото по стечение на обстоятелствата тъкмо В този момент собствените ни технологии ни заплашват, защото още не сме разбрали какво е "мъдрост".
Става дума за такива морални дилеми като клонирането, ако трябва да дам един пример, или генетичното инженерство, ако трябва да използвам друг. А съществуват стотици такива дилеми - технологии, създадени от обществото, които още не сме започнали да се учим да използваме, а някои технологии са крайно опасни за нашето здраве и за околната среда (което е едно и също) и за начина, по който избираме да живеем живота си на Ното sapiens на тази планета.
Сега е необходимо да разгледаме това надбягване с времето и непрестанно да правим избор за начините, по които се стремим да се развиваме по отношение на технологиите, които до този момент са задействали двигателя на нашия опит. На кои технологии сме готови да кажем: "Нека само за миг да отсея зърното от плявата тук. Мисля, че това не е подходящо." Можем ли да кажем "да" на това и "не" на онова? Можем ли да направим мъдър избор и да вземем мъдри решения? Ние сме в състояние да приложим най-висшите мисли, които имаме за истинската си същност като цяло, което да ни позволи да направим избор по отношение на напредъка на технологиите и приложението им, което допуска нашето общество, което то създава, окуражава и преживява.
Това е най-належащият въпрос на нашето време. И съвсем не е незначителен въпрос. И вие, които сте в тази стая, както и други като вас навсякъде по света са призвани на предната линия на това изпитание. Това не е въпрос, на който ще бъде отговорено от някой друг, от някое място другаде, а въпрос, на който вие ще отговорите. Вие ще отговорите на въпроса чрез продуктите, които консумирате, индивидуалните избори, които правите на пазара, в магазина за облекло и на улицата, където живеете.
Вие ще отговорите на тези въпроси в своето ежедневие чрез това, което казвате на другите, чрез начина, по който им вдъхвате вяра, с избора, който правите и избора, който споделяте и начина, по който го споделяте. И ако не осъзнаете дълбоко онова, което ви казвам и всички последици от него, вие можете да отхвърлите този диалог като най обикновени излишни приказки.
Предлагам ви да прочетете изключителната книга, наречена "Последните часове на древното слънце" от Том Хартман. Докато я четете, прочетете и книгата на Барбара Маркс Хъбърд, "Съзнателна еволюция". И ако мога да ви насоча към още една трета книга, не пропускайте да прочетете книгата на Мариан Уилямсън "Изцеление на душата на Америка". Тези книги разглеждат настоящата тема много специфично и динамично... С дълбока логика и невероятни прозрения.
Но позволете си поне да се доближите до нивото на съзнание, което изисква този въпрос, съзнанието, че сега сме достигнали точния момент, в който трябва да направим своя избор. Когато навлизаме в двайсет и първи век и по-нататък, ние сме в една надпревара с времето. Кой ще спечели?
Технологията или човешкият дух? Технологията е спечелвала веднъж навремето и буквално е затрила човешкия живот на тази планета - до степен, в която той е можел да бъде елиминиран. И ние, разбира се, имаме възможността да направим отново същото. Искам да ви кажа, че това вероятно няма да се случи. Всички ние се бояхме, че може да се случи през 50-те години. Аз не мисля, че това ще бъде една голяма експлозия и че Манхатън ще бъде разрушен или Москва ще се разбие на частици от някоя атомна бомба или нещо такова. Това би могло да се случи, но според мен няма да стане така. Дори ако предстои да се случи. По-скоро някои скрити и коварни неща, за които ни се струва, че няма да дадат резултати в продължение на един живот, ще са тези, които ще навредят.
И така, смятам, че за нас е много важно да започнем да обръщаме внимание на тези бавно развиващи се, но сигурни форми на унищожение на качеството на нашия живот. Да спрем да унищожаваме дъждовните гори. Това е наистина относително просто и да започнем да търсим начин да нахраним всички хора, така че да не се случва 400 деца на тази планета да умират на всеки час.
Въпрос?
Нийл, от гледна точка на холистичното здраве, какво мислиш, че трябва да направим, за да подхранваме съзнанието, тялото и духа... За да ги поддържаме в равновесие?
Смятам, че предизвикателството в наше време е да подхранваме съзнанието, тялото и духа едновременно и да поддържаме тяхното равновесие. Това е много трудно в свят, който е напълно увреден и често ни се напълно неуравновесен. И защото светът изглежда неуравновесен, ние сме склонни да нарушаваме равновесието си с него като един вид компенсаторен механизъм: ние нарушаваме равновесието в обратна посока. Например, ако сме били дълбоко посветени на някакъв духовен процес в продължение на дълго време, да кажем в духовна общност, ние нарушаваме това равновесие и започваме да се грижим твърде много за телата си, напълно забравяйки, че сме духовни същества. Също така, ако сме били дълбоко погълнати от физическата страна на живота и не сме получавали духовна храна, някои хора започват интензивни духовни семинари и работни групи и толкова дълбоко се посвещават на духовния аспект на своето същество, че не могат да се измъкнат. И те заминават на някой духовен семинар за шест или осем месеца, който наистина няма нищо общо с ежедневната реалност и с тази реалност, в която живеят. Така че, истинското предизвикателство е да се постигне равновесие. Мисля, че Джералд Джамполски беше казал: "Животът е въпрос на равновесие."
И начинът да постигнем такова равновесие е винаги да помним, че сме троични същества и че никоя страна от нашите три аспекта не е по-важна, нито по-свещена от останалите. Ние сме действително тяло, съзнание и дух.
Има хора, които приемат, че духовната ни страна, нашият дух, е най-сакрален и следователно най-важен. Това не е точно така. Духовната страна на нашата същност не е по-важна и не би следвало да бъде подхранвана в по-голяма степен в сравнение с физическата или менталната страна.
В същото бреме обаче може да се твърди и обратното. Ние не обръщаме достатъчно внимание на своите тела. Казах това и преди. Не поддържаме телата си във форма, не поддържаме телата си в добър тонус. Всъщност обръщаме изключително малко внимание на своите тела. Това се отнася за повечето хора и в резултат особено в Съединените щати мнозина са склонни към изпълняване и към недобра физическа форма. И смъртта настъпва много по-рано, защото не сме обръщали достатъчно внимание на тези и други физически условия.
Също така не обръщаме достатъчно внимание на това да подхранваме умовете си. Удивен съм от това колко малко книги четат хората ежегодно. Задавам този въпрос на хората, където и да ходя: "Колко книги си прочел през последната година?" И ако кажат три-четири, това започва да ми се струва много. Аз чета двайсет до трийсет, понякога до петдесет книги. Почти всяка седмица чета по една книга, когато съм ненаситен. Не се хваля с това, но отбелязвам този факт. Смятам, че такова би трябвало да бъде средното количество книги. Мислех си, че така правят повечето хора. Но излиза, че ако човек е прочел три-четири книги годишно, той се чувства много горд от себе си.
Най-обичайният начин, по който хората подхранват умовете си, е включването на телевизионния апарат. Понякога отиват да изгледат някой филм, ако това може да се нарече подхранване на ума. Но кога за последен път един обикновен човек е отишъл до библиотеката, за да прекара там неделния следобед, да види какво има Балзак да каже, по който и да било въпрос - повечето хора не са правили това през целия си живот - през целия си живот. И техните умове са жадни за нещо различно от "Симпсонови"* или спортните страници на "Лос Анджелис Таймс". Повечето хора не подхранват и своя духовен аспект. Те не медитират. Много малко са хората, които хранят духовната си същност по някакви други начини. Те не ходят на църква или на синагога, или на друго място, Където да се покланят редовно на Бога, а някои хора изобщо не го правят. Те не обръщат внимание на факта, че духът им е една трета от цялата им същност. Разбира се, ние сме целите дух, но сме триаспектни създания и те не използват трийсет и три процента от своето време и внимание, за да развиват духовната си страна. Повечето от нас развиват една или друга сфера, но не и трите равномерно.
Някакво предложение за това как може да се промени това?
Да престанем да го правим. Начинът, по който може да се промени, е да разберем, че ние сме триединни същества и да започнем съзнателно да отделяме внимание на всеки аспект на своята същност, дори когато това ни кара да се чувстваме не съвсем удобно. Трябва да преминем границата на нашата зона на удобство.
Тези от вас, които не се чувстват удобно в църква или в синагога, или в някакво духовно пространство или когато медитират, въпреки това трябва да го правят. Между другото, така аз започнах да медитирам. Никога всъщност не ми е била приятна идеята да седна в продължение на един час със свещ или някаква тиха музика или посред нощ и просто да се смълча. Но защото не се чувствах удобно от тази идея и, честно казано, не мислех, че имам силата, не мислех, че мога да издържа да седя смълчан в продължение на един час, въпреки всичко се опитвах, опитвах се и се опитвах пак и един ден имах необичайно преживяване В състояние на медитация, Когато почувствах връзката си с всичко, което е, по такъв невероятен начин, че никога повече не съм бил в състояние да спра да медитирам.
И така, аз разбрах нещо. То е както да откриеш, че аспарагусът не е чак толкова безвкусен, че фактически е доста, доста добър, затова опитай, опитай го. Премини отвъд границата на своята зона.
Сега между другото се опитвам да направя същото и с физическите упражнения. Упражненията и аз не бяхме много добри приятели през годините, но сега правя малко гимнастика в една стая, в която съм сложил гимнастически уреди и се опитвам да се накарам да слизам там два-три пъти седмично и да направя някои леки физически усилия. Сигурен съм, че това ще даде чудесни резултати за мен. То е нещо наистина много просто, тук няма никаква магия, никаква мистерия. Просто си позволяваш да обърнеш внимание на самия себе си.
Всеки един от нас си има система за вътрешно водителство, чрез която ще знаем всичко, което трябва да се знае, всичко важно за живота. И ако се вслушаме в тази система за вътрешно водителство, ние ще се срещаме точно с подходящите хора, ще попадаме в подходящите и съвършени места и обстоятелства, които са подготвени за нас да ни дадат възможност да изразим най-върховната страна на своята същност.
За мене съвсем не е трудно да обърна внимание на тази система за вътрешно водителство, чувствам я в стомаха си. Често казвам на хората: "Вслушайте се в корема си, коремът ви знае." Има един процес, едно средство, което искам да споделя с хората и което може да им помогне да разпознават кога се движат в правилната посока или кога са на път да вземат погрешно решение. То е наистина много просто.
Преди всичко откъснете се от мъртвата точка. Ако искате да "затънете", тогава недейте да правите нито едно, нито друго, недейте да вземате решение от страх, че можете да направите погрешен избор. Но в противен случай вие трябва да направите някакъв избор. Пристъпете към нещо.
Винаги съветвам хората да направят това, да започнат процеса на "вземане на решение" и да пристъпят към нещо. Веднага щом определено заявите онова, което решавате да направите или не, да изберете или не, веднага щом тръгнете в една или друга посока, само след мигове стомахът ще ви подскаже дали трябва да поемете в тази посока или не. Това е системата на вътрешно водителство. За мен това е стомахът; за други може да бъде ситуирана като мисъл в главата, но всеки от нас има тази система на водителство.
Можете да разберете винаги, когато сте решили да направите нещо и целият ви организъм се бунтува срещу него и ви казва: "Не, не го прави". И това не е страх, това е чувството на вътрешна мъдрост, което казва: "Струва ми се, че не трябва да правиш това. Всъщност, мисля, че не искаш точно това да извършиш." Или вътрешното ни познание, което казва: "Да, това е правилната крачка. Направи я, направи я, направи я." Това е чувство за радост, за joi de vivre. Душата казва: "Аз съм с теб в това. Да Вървим да го направим." И това вътрешно чувство, но то идва едва след като вземеш решение, не преди това. Хората често чакат да получат такова чувство, такова водителство, преди да вземат решение.
И това е ключовият момент; аз искам специално да го подчертая. Познавам много хора, които се молят, медитират и искат от Бога да им изпрати водителство преди да са взели решение, а аз ще поставя целия този процес по обратен начин. Хората седят и казват: "О, боже, дай ми водителство сега, преди да взема решение." А аз бих казал: "Не, не, не. Вземи решение по един или друг начин, а след това се вслушай във вътрешното си ръководство, за да го почувстваш с всяка клетка на тялото си."
Разбирате ли, процесът е обратен. Не се страхувайте от избора. Направете своя избор и тогава ще разберете дали той е правилният и ако чувствате, че не е правилен, спрете, обърнете се и отстъпете назад, а ако чувствате, че е правилен, продължавайте. Не е ли интересна идея това?
Нийл, имам още няколко въпроса във връзва с тялото, преди всичко във връзва със страданието. Може ли да се приравни някакъв физически срив на тялото с нещо, което става на нивото на душата и трябва да се изцели. В метафизически смисъл се твърди, че ако човек е настинал, той е объркан - или нещо подобно. И другият въпрос, който искам да поставя, е във връзва с хората, които страдат физически и техния духовен път. Възможно ли е хора, които физически страдат, да преживеят пробуждане в процеса на страдание?
Както знаете, будистите твърдят, че целият е страдание. И в този контекст отговорът очевидно е "да". Страданието съществува, страданието е опит. Онова, което ти можеш да наречеш страдание, аз мога да не го нарежа така. Например, аз съм човек, който живее с хронични болки. Имам много малко мигове през деня, когато не изпитвам болка. Аз имах болки през цялото време на настоящата беседа и въпреки това, в сравнение с онези моменти, в които наистина изпитвам болка, аз сега не я изпитвам. Разбирате ли какво искам да кажа? Някой човек, който знае какво изпитвам, би могъл да каже: "Но, как го постига? Ако аз изпитвах такава болка в тялото си сега, не бих могъл изобщо да мисля, а още по-малко пък да изнеса подобна беседа."
Тук не се опитвам да се потупвам по рамото, а просто казвам как стоят нещата. И те стоят по този начин за всеки от нас. Ние всички имаме тук еднакъв опит, така че преди всичко болката е относително преживяване.
В известна степен почти всички ние страдаме през цялото време. Когато будистите твърдят това, те наистина го имат предвид. Животът е страдание.
(Смях.)
Защото още щом се окажеш в... Самата наша физическа форма е дълбоко ограничаваща, защото не дава простор на истинската ни същност и следователно в известен смисъл е болезнена. И така, аз не искам да избегна въпроса ви, но просто ще го поставя в известен контекст.
Сега да отговоря по-пряко на вашия въпрос. Да, човек, който преживява страдание, може да има моменти на огромно просветление и висше духовно пробуждане. Понякога тъкмо болката води до това, защото физическата болка има тенденцията да трансформира представите ни за онова, което е важно. И така, ние сме салонни да концентрираме вниманието си върху истински важните неща и върху истинската си същност. Помня времето, когато работех в екипа на една жена на име Елизабет Кюблър-Рос. Някой знае ли коя е тя? Аз имах удоволствието да работя с Елизабет в нейния екип през един благословен период от живота си и си спомням, че веднъж отидохме на посещение - ние често правехме посещения в домовете на смъртноболни хора - това бе едно голямо образование. Разбирате ли, ако наистина искате да се научите на нещо, отидете в домовете на десет умиращи хора през седмицата. И това не е нещо, което обикновеният човек има възможност да прави в живота си. Понякога се случва на медицински сестри или лекари, но обикновените хора нямат тази възможност.
И една вечер си спомням, че посетихме умираща Ясена, която постепенно загубваше възможността да се движи и всякакво чувство по отношение на тялото си от краката нагоре. Това беше някакъв дегенеративен процес и той се развиваше все по-активно. Всеки път, когато отивахме на посещение при нея, тя бе загубила все повече от телесните си функции, докато един ден бе загубила дори движението на ръката си. Но го беше загубила в момент, в който държала малката си внучка, която била само на няколко седмици. Тя усетила, че не може да помръдне ръката си повече ей така, както я движела току-що. Наложило й се да каже: "Струва ми се, че не мога да държа бебето повече, защото не съм уверена, че съм в състояние да го хвана, когато помръдне." Ето какво сподели тя с нас във връзка с този случай. Елизабет каза: "Как се чувстваше, когато загуби усещане за ръката си? Как изглежда това?" Тя искаше от нея да си даде сметка за онова, което е преживяла. Жената каза с най-благия израз на лицето си: "Разбирате ли, първият път, в който осъзнах, че не мога да помръдна ръката си както преди, беше моментът, в който гледах как това малко ангелче, само на осем седмици, е вдигнало ръка и се радва на движенията, които може да извърши с нея." И добави: "За мен това беше сякаш животът от моята ръка се е прехвърлил в нейната ръчичка."
Аз не твърдя, че това буквално става така, но фактът, че тази жена е успяла да намери такава метафора в момента на болката си е абсолютен пример за онова, за което говоря. Степента на нейното страдание и болката, която го е съпровождала, е довела тази жена до една граница, в която да осъзнае нещо, до което никога логически не би стигнала през целия си живот. Но тя е успяла да види нещо духовно значимо в онзи момент, който ние наричаме загуба. Така че, възможно ли е хора в голяма болка да изпитват и голямо прозрение? Струва ми се, че е възможно и, откровено казано, е много често явление. Но вие имахте и друг въпрос преди този, който аз напълно забравих.
Попитах, за метафизичния еквивалент на онова, което заболява в тялото. Има ли нещо на нивото на душата, Което трябва да бъде изцелено?
Имайки предвид това, което Бог ми каза, че всяка болест е самосътворена, аз съм убеден, че такова твърдение е истина. Но, честно казано, не мисля, че трябва да правим пряка връзка. И аз не съм склонен да вярвам на книги, които казват: "ако ти пулсира лявото коляно.... Егоизъм." Добре. Няма да бъда толкава егоистичен. Или пък: "болка в дясното ухо... Липса на разбиране." Виждате ли, сега излизат едни книги, които не винаги са чак толкова точни. Не че отхвърлям подобни книги, но не съм сигурен, че за нас е полезно да се потапяме в тези причинно-следствени отношения, защото е възможно да започнем да виним прекомерно себе си. "Само ако бях такъв и такъв, нямаше ухото да ме боли толкова. Ще се опитам да проявявам по-голямо разбиране, за да излекувам това ухо." Или: "ако мога да бъда повече такъв и по-малко такъв, какъвто обикновено съм бил, тогава мога да си излекувам далака."
Мисля, че причинно-следствената зависимост, макар и да съществува, не се проявява по начина, по който се предписва в тези книги, а и ми бе казано, че връзката е далеч по-неуловима. Тя е много, много неуловима и причината може да се е явила трийсет или четирийсет години по-рано. Първоначалната мисъл, подхранващата мисъл, която е предизвикала този проблем с далака, който трябва да се оперира, когато си на четирийсет и пет, може да е възникнала преди много време, по един съвсем неуловим начин, за който в момента да не можеш да си дадеш сметка.
Каква тогава е адекватната реакция, която можем да проявим? Да обичаме и приемем това, което ни се случва. Нещо, на което се съпротивляваш, то става трайно. Просто приеми го и си кажи: "Това ми се случва сега, моят далак не действа. Избирам да приема и да благословя, благословя, благословя, благословя състоянието си, а не да го заклеймявам, и да позволя на това свое състояние да бъде просто такова, каквото е."
По този начин в много случаи вие всъщност преодолявате състоянието си, защото онова, на което се съпротивляваш, се установява трайно, а онова, което приемеш, ти можеш да избереш да преодолееш. Но ако това, което приемеш, не може да се преодолее, защото е било твърде продължително или защото последствията му са твърде големи или просто защото не иска да се махне; това, което можеш да преодолееш - и то е една дълбока истина - това е негативното му въздействие или последици върху твоя живот. Ето това е постигнала онази жена, чиято ръка бе отказала да се движи. Тя е видяла благословение в онова, което би могло да бъде трагедия.
Бях свидетел на последните години на един духовен учител, когото познавам малко - бях свидетел на това как умира, бях свидетел на последните няколко седмици и месеци от неговия живот. Този човек умираше от смърт, която други хора биха приели за много болезнена, много мъчителна и унизителна. Той беше с катетър и всичко останало и въпреки това този духовен учител продължаваше да проповядва и учи всички онези, които идваха да го видят всеки ден. Четири, пет, шест до осем последователи идваха да го видят на смъртното му легло. Човек трябваше предварително да се уговори, за да го види, а той се смееше по този повод: "Както виждате, сега съм по-зает, отколкото, когато бях съвсем здрав".
И той знаеше онова, което знаеше Джоузеф Кардинал Бернардин от Чикаго, Светла му памет. Кардинал Бернардин знаеше следното: "Аз имам само още един дар, с който мога да даря хората. В живот, изпълнен с даровете на моята същност, ето още един, който мога да дам. Дори и смъртта ми ще бъде утвърждение на живота. Дори отиването ми от този свят ще бъде утвърждение на великото завръщане. Дори моята болка ще бъде потвърждение на най-върховната радост на живота."
Този човек бе истински учител и аз научих от него за това как се умира с достойнство. Той ме научи на това, защото макар и да не можеше да преодолее последиците върху тялото си от предходни решения в живота, той нямаше нужда да го преодолява, защото последиците върху тялото му нямаха нищо общо с последиците върху неговото съзнание. И когато човек кажеше: "Зле ли си?", Той го поглеждаше в очите и отговаряше: "О, съвсем малко." Човек би казал "колко смело, колко стоическо". А в действителност той не лъжеше, той наистина бе съвсем малко зле, докато аз щях да бъда ужасно много зле, ако преживявах нещо подобно. Защото той бе постигнал положение на духовно овладяване и много рядко позволяваше физическите преживявания на живота да диктуват неговата същност в даден момент. Това има изключително могъщо въздействие. Всички ние познаваме хора, които са умирали с подобно достойнство и не само достойнство, но и с подобен дар, който оставят на другите.
Ще ви разкажа още една последна история за човек, който почина по такъв начин. Моята майка бе светица. Всяка майка е светица, но моята беше първосветицата майка на всички времена. Спомням си деня, в който тя умря, момента, в който умря. В последните й минути бе повикан свещеникът от местната църква. Той беше съвсем млад. Пристигнаха и този човек бе не повече от деветнайсетгодишен. Сигурен съм, че още не се бръснеше. Но ето го, току-що излязъл от Семинарията. Беше съвсем ясно за всички нас, че това е първият път, в който щеше да даде последно причастие, каквото дава Светата римокатолическа църква, защото той се суетеше с неговия епитрахил и с маслото и всички неща, които се правят в този ритуал. Аз не се надсмивам над тях, защото ритуалът е нещо много важно в колективния опит. Имайте предвид това. Ритуалът е заемал ужасно важно място в живота на всеки от нас. Но той никога до този момент не бе извършвал такъв ритуал с човек, който наистина умира, така че влезе в стаята на майка ми, и само след десет-петнайсет минути излезе, пребледнял Като призрак.
- Какво, какво, какво се случи? Той отвърна:
- Ами аз не знаех дали правя, каквото трябва. Вземах от маслото по погрешка и се опитвах да оправя нещата, тогава майка ви ме погледна и каза: "Отче, успокойте се, в този момент няма начин да направите грешка" - и добави - "Важно е това, което човек влага в момента, твоята мисъл има значение, а не това, което вършиш."
И той ме погледна с плувнали в сълзи очи.
- Майка ви ме успокояваше, докато умираше.
Така че, ще споделя с вас, че смъртта не е задължително да бъде трагедия. Аз самият се надявам, че когато умирам, ще съхраня поне малко от това достойнство и поне частица от тази мъдрост.
Въпросът ми е свързан с плана на душата, с идеята, че на някакво ниво ние планираме нещата и хората, с които ще бъдем обвързани в този си живот. Бих искал да зная... Бихте ли коментирали това във връзва с гледището, че няма нищо случайно. Дали е така, защото вече сме планирали това на някакво ниво?
Да, казано ми е, че ние наистина имаме определен план, с който се въплъщаваме в тяло и че този план е споделен. Искам всеки от вас да знае, че никой не е тук, в тази стая случайно. Всички сме решили да бъдем тук по това време и на това място, на някакво много, много високо ниво. И тогава бихме могли още веднъж да отбележим и да се подкрепим един друг, за да изявим своята истинска същност. И ето че сме дошли, имаме съгласие и изпълняваме своите роли в това съгласие, когато общуваме така, както общуваме днешния ден.
Това, между другото, се отнася до хората, които са добри един спрямо друг и които не са добри един спрямо друг. Истинската святост и истинското духовно издигане означава да разбираме, че няма жертви и злодеи и че човекът, който ви преследва, просто играе своята роля в едно споразумение, което е сключено на съвсем различно ниво, така че вие да изявите и преживеете - да заявите и да се. Преобразите, осъществяваш своята истинска Същност. Ето защо всички духовни учители са казвали: "Недейте да съдите и да заклеймявате."
И така, ние всички сме поели на пътешествие, което наричаме живот. И това наистина е пътешествие, то има определена цел - цел, която ние вече сме определили, макар и да не знаем как ще стигнем до нея. Не ни се гарантира също, че ще стигнем до тази крайна цел. Просто имаме идея къде искаме да отидем и какво искаме да вършим, но не съществува предварително обозначено място "В смисъл да имаме гаранции, че ще пристигнем, така че точно ще следваме определен път, по който да стигнем.
С всяка възможност, която ни се разкрива, ние имаме шанса да се придвижим напред към осъществяване на своя план. Ако не се придвижваме напред по дневния ред, ние фактически създаваме непрестанно други възможности дотогава, докато се придвижим. Някой да е наблюдавал как се повтаря все една и съща схема в живота му? И така, ще продължим да я повтаряме и повтаряме дотогава, докато най-сетне разрешим правилно съответната ситуация. Ще продължим, например, пет пъти да обвързваме живота си с един и същи човек.
Чухте ли ме добре какво казах? Аз се жених пет пъти за един и същи човек в пет различни тела, докато най-сетне разбрах онова, което трябваше да разбера във връзва със ситуацията, и едва тогава вече можех да не се оженя за същия човек. Това се е случвало във връзка и с други хора и събития в моя живот. Изправял съм се пред един и същи тип обстоятелства, докато най-сетне престана да се изправям, докато най-сетне разбера смисъла. И така, непрекъснато ще моделираме една и съща ситуация и ще се въвличаме в преживявания с точно един и същ тип хора, места и събития дотогава, докато това ни е необходимо, за да стигнем до изводите, които са на дневен ред. И може всичко да се постигне в този живот. Фактически бих се учудил, ако го постигнем но това няма значение, защото ще го постигнем в следващия или в по-следващия и онзи, който идва след него и дори в по-нататъшни животи и така до края на времето, което няма край въобще. И така ще продължава и продължава, и продължава завинаги и още по-нататък. Не е ли прекрасно това?
В трета книга Бог говори за високоразвитите същества. Трябва ли и ние да се опитваме да постъпваме по този начин?
Наистина във Вселената има високоразвити същества, аз ги наричам за кратко "ВЕС", високоеволюирали същества. Те са се научили да живеят в радост и хармония с природата и вселената. И са се научили да живеят до голяма степен без страдания и борба. И ето как са го постигнали. Това е двустранна формула, и тя е формула, която и ние можем да приложим още тук на тази планета, ако решим.
Тези хора до голяма степен не живеят тук. Аз не съм наблюдавал голям брой високоразвити същества на нашата планета (с изключение на някои, които се разхождат из залите на Конгреса).
Това беше само шега.
Ето как действат високоразвитите същества. Те функционират в рамките на една проста система от две части. Първа част: Наблюдават онова, което е, и го изразяват. Това е първа част. С други думи, да го определим възможно най-просто, аз наблюдавам това, което е. Вие седите отсреща на стол и ние разговаряме. Или аз наблюдавам това, което е: телевизията е проникната от насилие. И децата прекарват много време, гледайки телевизия, и след това децата изразяват това в агресивно поведение. Става дума за нещо, което просто е, такова, каквото е. Или, пушенето може да причини рак. И тъй като то може да причини рак, вероятно не е най-здравословното нещо на света да пушиш или да дъвчеш тютюн. Това са просто факти. И така, аз наблюдавам това, което е, и след това го изразявам. С други думи казвам истината за него.
На тази планета повечето хора, които наблюдават, това което е, отказват да заявят, каквото виждат. Те понякога даже казват противоположното на това, което виждат, от страх да не обидят някого или да не разкрият нещо за себе си, което не искат другите да знаят. Така че, на нашата планета ние наблюдаваме това, което е, и след това лъжем по отношение на него. Това е много обичайно поведение както за повечето хора, така и за институциите в политиката, религията и т. н.
Ако във високоразвитите общества хората не Желаят подрастващото поколение да реагира агресивно, то тези общества съдействат за развитие на онези качества, които са полезни за тях и за премахването на агресивните влияния нанесени на децата по време на техните години на формиране. Затова и във високоразвитите общества би било нечувано да се поставят децата пред малки квадратни кутии в продължение на четири или пет часа дневно, за да наблюдават точно онова поведение, което се иска от тях да не проявяват в живота си. Както виждате, всичко е съвсем просто, толкова е просто, че е почти смехотворно.
В нашето общество ние вършим удивително много неща, които просто не са ни полезни. И то, не защото не знаем, че те не са ни полезни. Безумството във всичко това е, че ние сме наясно и въпреки това ги вършим, в това е цялото безумство, да сме наясно и да ги вършим. Пример: знаем, че не е полезно да поставим децата пред онази кутия в продължение на няколко часа на ден, демонстрирайки им агресивно поведение и да очакваме на децата да не се отрази това поведение. Знаем, че не може да стане така и въпреки това го правим.
Знаем, че не е полезно да хвърляме огромни количества пари от огромен интерес в нашата политическа система и да очакваме, че политическата система ще функционира, без това да й оказва влияние. Знаем, че е невъзможно, и въпреки това го правим.
Знаем, че не е полезно да консумираме големи количества тлъсто месо ежедневно и да очакваме, че телата ни ще бъдат здрави. Знаем, че това е невъзможно, и въпреки това го правим. Знаем предварително, че не е полезно да вкарваме пушек и канцерогени в системата на нашето тяло, и въпреки това го правим. Тук изреждам само четири-пет примера. Мога да приведа стотици примери - а може би дори, ако се замисля, хиляди.
Едно интелигентно същество би се запитало, защо? Защо продължаваме да вършим всичко това, знаейки, че то ни вреди? Отговорът е: струва ми се, че нямаме кураж да живеем според своите убеждения. Струва ми се, че ни е по-удобно да заявяваме едно, а да вършим друго. Не мисля, че искрено сме се посветили на това да дадем израз на най-висшата версия на истинската си същност. Мисля, че сме много незрели същества.
Имайки предвид развитието на мислещите същества във Вселената, ние наистина сме много примитивни. Нямаме волята да направим най-висшия избор и въпреки това се развиваме в тази посока, започваме да се променяме. Наблюдава се промяна във връзка с това, когато сега все повече и повече хора започват да си поставят въпросите, Които разискваме тук. Вече започваме да наблюдаваме някои духовни и нравствени водачи на земята, които са в състояние да се изправят и да заявят най-сетне: "Хей, това не ни върши работа, просто не ни върши работа." Защо тогава не направим нещо наистина интересно, защо просто не го прекратим?
Бихте ли поговорили за ролята на жените и по-нататък, за женското начало през новото хилядолетие?
Това е огромна тема. Не съм сигурен за това какво очаквате да кажа. Ще дам своя коментар от гледна точка на това, което аз разбирам и зная. В някакъв исторически момент на тази планета ние сме били доминирани в голяма степен по отношение на обществените структури на властта от това, което бих нарекъл енергия на женското начало. През този период на матриархат жените, представители на човешкия род, са вземали решенията, ръководели са институциите и са управлявали по своему. Това е било така не в кратък период от време, а в доста продължителен. После, след няколко хиляди години, се извършва промяна в парадигмата и се стигнало до патриархата, където мъжете до голяма степен налагат своята власт във всички институции. Във всяка от тези две парадигми процесът предполага, че е доминантно или мъжкото, или женското начало.
Това, което се случва сега, когато ние навлизаме в новото хилядолетие ние започваме да виждаме тази трета парадигма, за която всички сме копнели през много хилядолетия - една нова конструкция и нова парадигма, в която мъжкото и женското начало се оказват свързани и в която ролите, които традиционно отделят мъжете от жените (слаба Богу), не са вече ясно дефинирани и специфично определени от пола.
Властта е споделена и все повече ще се споделя между мъжете и жените в годините, които идват. При нашето стремително навлизане в XXI век ще открием все повече и повече жени (слава Богу), които се изкачват на влиятелни постове, получават власт и авторитет, имат творческо влияние и въздействие върху обществото по целия свят.
Започваме да наблюдаваме още сега и ще дойде ден, когато, както споменах в началото на разговора, ще имаме жена президент, жена папа (представете си) и жени на всички досегашни постове, които са били привилегия на мъжете в обществото. И нека бъде благословен този ден! Тогава и мъже, и жени ще заемат подобни постове, и ние ще се чувстваме благословени, защото тогава наистина ще настъпи хармония.
Хармония и равновесие сме търсили в продължение на много, много време и в общата система на нещата, в историята на Вселената (на универсално ниво) това равновесие е постигнато относително бързо.
Няколко хиляди години е относително кратък период в билионната история на вселената. Така доста бързо Ното sapiens са постигнали едно или друго и вече могат да постигат равновесие. Въпреки че в нашия конкретен опит това изглежда, че отнема много продължително време, в действителност то е като мигване на окото, като леко прошумоляване в живота на Вселената. И така, вече сме открили или започваме да откриваме тази позиция.
Това се вижда в политиката, виждаме го в нашите корпорации, виждаме го всъщност навсякъде. Приятно ми е да забележа, когато пътувам в самолети над цяла Америка, че стюардите на полета понякога са мъже. онова, Което е било напълно женска професия по причини, които никога не са ми били достатъчно ясни, започва да включва и мъжете.
Аз имам зъболекарка, която е жена, и тя е превъзходна зъболекарка, а когато бях на пет годинки или на десет не можех да си представя, че ще срещна дори и една жена сред хиляда зъболекари. Така че вече започваме да наблюдаваме тези промяна в професионалното ориентиране на двата пола. Един ден може би ще допуснем и жени свещеници. Няма ли да бъде приятно дори в ортодоксалните църкви жени раби и жени свещенослужителки.
Скоро ще започнем да споделяме с жените постовете на властта в най-почитаните от нас институции: в религиите, политиката и други влиятелни позиции. Както казах вече, да бъде благословен този ден, защото засега живеем половинчато.
Бог е свидетел, че мъжете не свършиха кой знае колко добра работа на тази земя, ние не бяхме достатъчно ефективни. И се нуждаем от този вид уравновесяване, от женската енергия на прозрението, търпението и съчувствието, дълбокото осъзнаване и изключителната чувствителност Към човешкия опит. Това е част от женския опит и женската енергия, която съществува във всички нас. И се надявам, че ние ще я подхранваме и продължим да й позволяваме да разцъфти като част от по-голямата мяра на собствената си същност.
Как си открил кой си ти?
За най-голямата част от хората на земното кълбо ежедневното оцеляване не е вече най-главната им цел. За някои, и то твърде много, честно казано, то все още е така, но не и за по-голямата част от човечеството. И тогава каква става основната ни цел? Ключовият въпрос, пред който сега се изправя човешкият род, не е как да оцелее, а кой е този, който оцелява. Искам да кажа кой съм аз? Кой съм аз? Мислещият човек се стреми да разбере, моли се да разбере. Това не е празен въпрос, това е важен въпрос, защото повечето от хората нямат никаква представа за това кои са. Аз нямах никаква идея за това кой съм до много, много скоро.
Когато бях на шестнайсет години, мислех си, че аз съм своята коса. Наистина си го мислех. Мислех си, че съм косата си и бях наясно, че ако косата ми не е сресана, така както трябва сутрин, ще запратя гребена в умивалника и няма да изляза, за да не ме гледат хората, защото никой няма да знае кой съм. И макар че се промених през годините, понякога все още се будя сутрин, мислейки си, че аз съм своята коса.
Но когато станах осемнайсетгодишен, аз осъзнах, че не съм своята коса. Навърших осемнайсет години, изпълнен с мъдростта на онзи период от живото си. Казах си: "Не е ли лудост, че някога наистина си мислех, че аз съм своята коса? Разбира се, аз не съм своята коса." На осемнайсет години аз вече знаех истината. Аз съм своята кола. Знаех, че аз съм своята кола, защото чувствах, че другите младежи си представяха това, което съм, мислеха за мен въз основа на това каква кола карам. Веднъж колата ми не работеше и баща ми ми каза: "Ето, вземи тази вечер моята. Можеш да я караш днес."
Аз възкликнах: "Ти луд ли си! Нямам желание да ме заловят мъртъв в твоята кола." Имах предвид, че никой няма да разбере кой съм аз.
Баща ми караше една стара кола.
Аз днес карам стара кола.
И греховете на бащите наистина ще се върнат на синовете.
Когато аз станах на двайсет и една години, надраснах това и на двайсет и една ме връхлетя една велика мъдрост. Тогава осъзнах: "Почакай малко, аз не съм своята коса. Аз не съм своята кола. Това е лудост, разбира се." На двайсет и една години аз знаех истината. Аз съм моите жени.
И искам да знаете, че играх онази игра, наречена: "Аз съм моите жени" през един много продължителен период от живота си. Това беше прекрасна игра и аз знаех, че аз съм моите жени. Можех да почувствам мислите на хората, които ме заобикаляха в стаята, усещах, че моите собствени мисли и моите представи за самия мен се променят в зависимост от това с каква жена съм или не съм подръка.
И така, изживявах представата, че "аз съм моите жени" в продължение на дълго време. Тогава си помислих, един ден се събудих и си казах: "почакай малко, аз не мога да бъда моите жени, защото ако съм моите жени, трябва да имам някакво разстройство на множественост на личността." Защото те бяха толкова много. Така че, осъзнах, че трябва да има нещо повече от това, което да бъде моето аз. Кой съм аз, кой съм аз. Съзнанието моли да знае.
И тогава ми стана ясно. О, аз трябва да съм бил в края на трийсетте или в началото на четирийсетте. И тогава изведнъж прозрях, разбира се, и зная времето, когато това се случи, защото баща ми го подчерта. Той каза, че детето вече е пораснало. Защото аз разбрах и всички мои действия от този момент нататък показваха, че аз съм моята работа. Както много мъже на този етап от живота си и някои жени също заключават. И, Господи, аз играх тази игра докрай. Аз съм моята работа. Знаете ли как изглеждаше това в моя живот? Хей, хей, хей, това е моята работа, аз трябва; нямам избор, това е моята работа.
После се пробудих и от тази нереалност. Огледах се един ден и си казах: "почакай малко, аз не мога да бъда моята работа. Седем пъти загубвах работата си. Какво съм тогава? Кой сам аз? Ако не съм моята работа..."
Тогава най-сетне ми стана ясен отговорът. "Разбира се, аз не съм моите жени или моята работа нито моята кола. Аз съм моето семейство. Разбирате ли?" Сега майка ми каза: "Той най-сетне порасна." Защото най-сетне си върнах разума, преоцених стойностите в живота си и започнах да играя ролята "Аз съм моето семейство". Аз съм моите деца, моята съпруга, моите любими хора. Това съм аз. И изиграх и тази игра също до края.
Това изглеждаше така - аз не приех работа в друг град, защото си спомням много добре, че това нямаше да бъде удобно за моето семейство, дори отказах да купя къща, която обичах, и която беше само на няколко пресечки от нас, защото нямаше да бъде в подходящ училищен район. И така, направих някои важни избори в живота си, взех сериозни решения, въз основа на идеята "Аз съм моето семейство". Тогава един ден, когато се върнах от работата, която презирах, живеейки в тихо отчаяние, аз отворих вратата на къщата си и разбрах, че тя е напълно празна - не само от хора, но и от мебели.
Разбрах, че нещо се е случило; спомням си много добре този момент. И между другото, това е истинска история. Не си я измислям. Спомням си момента сякаш беше вчера. Отворих вратата, къщата бе празна. Първата ми мисъл беше: "Божичко, ние сме ограбени." Но никой не влиза в къщата на някого посред бял ден, за да изнесе всички мебели. Освен това, не всички мебели бяха изнесени. Огледах се и в ъгъла видях една стара уредба, Която бях купувал преди брака и една табличка за кафе, която бях донесъл също от някогашните си ергенски дни. И някои други... Някои мои неща, които бяха разпилени наоколо. И аз осъзнах, че само мебелите липсват.
Тогава схванах какво се е случило, но все още не можех да повярвам. Завтекох се горе по стълбите в спалнята, отворих вратата на гардероба, там, където стояха нейните дрехи. Всички бяха изчезнали. Отворих вратата на гардероба от моята страна - всички си стояха там. Тогава разбрах жестоката истина - крадецът е бил жена.
Удивително е това на какво е способно съзнанието само и само да не ти позволи да погледнеш истината в очите. А вече не можех да посрещам тази истина с леко сърце. Спуснах се по стълбите, седнах на килима в почти празната стая и избивах: "Господи, какво искаш от мен? Кой съм аз?" Разбирате ли, аз мислех, че съм всичко това. Мислех, че съм цялото това нещо и сега цялото това нещо си беше отишло. Кой съм аз? Вечният вик на човешката душа. Кой съм аз?
И отговорът не е извън нас. Очевидно той не е в хората, местата и нещата от живота. Отговорът е вътре в нас и това е цялото послание на "Разговори с Бога".
Исках да ви кажа, че много искрено се наслаждавах на всичките три книги. Те са удивителни. И въпросът ми е свързан с идеята за душата. Тя е поела едно еволюционно пътуване, в съгласие с идеята, че ако е напълно разтворена в абсолютното, не може да има еволюция. Онова, което вие говорите, е разгръщане на това пътуване, при което то става по-богато и по-динамично. Пространствата стават по-обширни и идеята, за която говорите... Това, че има възможност да се надхвърли това и да се излезе извън съществуването, извън това, което ние наричаме процес на еволюция... Бих искал да поговорите по този въпрос.
Човек не може да излезе извън процеса на еволюцията. Това е съвсем буквално невъзможно. В момента, в който излезеш напълно от процеса на еволюцията, ти излизаш напълно от Бога, тъй като Бог е процес. Бог не е същество. Бог е процес.
Бог е процесът на самия живот, който ние наричаме еволюция. И тъй като е невъзможно да излезеш напълно от Бога, също така е невъзможно да излезеш от еволюцията. Ето защо нашата еволюция, с други думи еволюцията на много от нас, която е Бог, Божественото колективно, никога не свършва. Тя винаги е била, е и винаги ще бъде в един свят без край. Амин.
Бих искал да кажа на всички каква радост и наслада беше за мен да споделя заедно с вас тези мигове. Колко прекрасно бе да бъда тук по едно и също време на едно и също място с вас. И аз ви приканвам и окуражавам сега да излезете от тук и да докоснете света с най-дълбоката истина, която съществува във вас и да дадете възможност на всеки да узнае коя е истинската му същност. Върнете ги към самите тях и им дайте възможност да творят заедно света според най-върховната си визия.
Да бъде благословено!