Анастасия, ето още един проблем. Някои читатели искат да живеят, както ти живееш в тайгата. Едни се стремят да попаднат при теб и молят да им кажа пътя, други искат да организират селища в тайгата. И как да се направи това, изпращат предложения в Московския център. Аз четох, че в света вече има такива селища, където хората от градовете, оставят своите домове и се заселват на общини сред природата. В Индия такива селища има. В Америка, у нас в Русия също, в Красноярския край, например. И хората те питат, как най-добре да осъществят своите замисли.
    -Защо да се отива на друго място да се живее?
    -Е как защо? Отиват си хората от мръсните градове, където въздухът е лош, шумно е, суета. Преселват в чисти, екологически чисти места, за да станат и самите те по-чисти.
    -А там където мръсно е станало, кой ще чисти? Другите?
    -Не знам, кой. Но нима е лошо, когато у човека се е появило желание да живее на чисто място в природата.
    -Желанието е добро, въпросът е в друго. Когато някой, който мърси край себе си, отиде на чисто място, той мръсотията и там привнася. Където си мърсил ти първо изчисти, с това и ще измиеш греховете си.
    -Значи с чистенето трябва да започне всичко. И как ще стане всичко според теб?
    -Осъзнатост на всичко е началото, на мисълта стремежът, пътечка си намира като ручей. Така и става днес в Русия, ти погледни внимателно, Владимир. Не напразно, не просто тъй и не случайно, заводите с кадящите комини стоят без работа, за армията все по-малко средства има, но главно - като герои не почитат вече тез, които,като вандали мога да ги нарека, земята замърсяват. Ненужно е в гората да се ходи. Новодошлият, горското пространство нащрек ще възприеме, дълго време ще изучава намеренията му, и навиците, начина му на живот. Отишлият в гората не е по-важен, а напротив, от тези градинари, които на земя пустинна, необработвана, градини садят със собствените си ръце. Тях ги познава и обича всяка тревичка на техния участък, и се старае да им отдаде вселенска топлина. И истински са чувствата у тез, които, райски оазиси сами творят, сред суета и мрак мъртвешки, въплъщават благостта в душите си.
    -Какво тогава ще се случи с градовете? Кой ще ги поддържа в нормално състояние? Там всичко ще започне да се руши,да гние, и да се разлага?
    -Недопустимо рязък преход от едно към друго е болезнен, затова движението трябва да е плавно, това и става днес. То е прекрасно, а в бъдеще ще бъде още по-прекрасно.
    -Анастасия ти пак със своя репертоар.Както преди все градинарите са ти кумири. Но те почти не разговарят за духовното, като обединенията, и разни общини духовни.
    -За какво са думите, воистине са святи техните дела.
    -Още писма. Един е пратил цели пет. Твърди че чува глас, и му говори, че го зовеш в тайгата, и се стреми към теб. Заплашва ме в писмата, идва при Солнцева в Москва. Казва, че крием те от всички и изисква, да му организираме пътуване до тебе. Ти на един такъв, какво ще отговориш? Знаеш ли, мисля че са влюбени в теб. Смятат, че дела благи с теб трябва да вършат.
    -Ще отговоря на всички, които искренни са: благодаря за любовта. Но никого в тайгата не съм викала. Какво ще правите тук вие? Какво ще привнесете? Ако са благи намеренията ви, нека се въплътят където си живеете. И любовта да освети живеещите с вас.

    В градовете на Русия, а вече и в чужбина, хората започнаха да организират центрове, които наричат с твоето име. Чуй, ще прочета само едно писмо, а такива много изпращат на дъщеря ми Полина. Тя сама отговаря на някои, други ми препраща, но аз не мога да отговоря на всички, а и не знам как да се отнеса към някои от тях. Има хора, които смятат тези центрове за секти.
    Чуй, ето едно писмо от център, ти какво ще кажеш?
    Прочетох на Анастасия изцяло едно писмо, което Полина ми беше препратила.Ето го:

    Здравейте Полина!

    Пише Ви съратник на нашия Училищен Екологичен Център за Творчество “Анастасия”, Карасев Валерий Анатолиевич.
    Нашият център е съвсем млад , той се образува на 4 декември 1997г. и сега е в процес на организиране. А способства за неговото раждане книгата на Вашия баща, за което сме му много благодарни.
    Анастасия, като светъл лъч в тъмното царство сега обединява съзидателните сили, деца и възрастни, незагубили способност за творчетво, за отстояване на своята чест и достойнство, стремящи се към светли идеали, вярващи, че щастието на Рсуия, на родния край е в нашите ръце и в нашите помисли. Ние разбираме, какви тъмни сили са се стоварили върху нея и с каквото можем се стараем да й помогнем.
    В нашия Център се трудят учители, ученици и техните родители. Сега запознаваме с Анастасия и нейните мисли децата и техните родители чрез изказвания, в учебни часове, като използваме и разпространяваме книгата на Вашия баща, статии от списания. Стараем се да подбираме и научна литература обясняваща способностите на Анастасия.
    Ние разбираме цялата трудност на работата за пробуждане на осъзнатостта на човека, инертността на човешкотомислене, затова провеждаме своите дейности спокойно и уверено. И вече сме направили някои интересни открития.
    Част от хората възприемат Анастасия като красива приказка, друга част от първото прочитане се включват в нашата работа, най-малката част започва да разпространява слухове, че Анастасия е поредната секта. Тяхното мнение предизвиква у нас усмивки от духовната бедност на тези хора.
    Както се казва: Прости им Боже, защото не знаят какво вършат.
    Най-главното, ние се радваме на това, че Анастасия ни събра заедно в този селски край със замиращо селскостопанско производтсво, в разорен совхоз с неговите забравили нужда хора и младежки ръководители, в същото място, където се е родил М.И.Калинин и процъфтявал совхозът - милионер “Верхнетроицкий”.
    Тук, в центъра “Анастасия” на селското училище “М.И.Калинин” се роди нашата програма “Дъга”. Нейното предназначение е:
    “Разработка и практическа реализация на творчески насоки по развитието на Родния край, трудово и нравствено възпитание на подрастващото поколение, създаването на база за производтсво на екологически чисти селскостопански продукти”
    Целта на програма Дъга”:
    Създаване на “Младежко Културно и Производствено-Екологическо Обединение”Русия”
    В него ще влязат:
    Славянския културен център “Лада”, Производствено Екологическия комплекс “Род”
    Ето каква програма ни помогна да създадем Анастасия.
    Нека невярващите вярват в своето неверие, а ние ще осъществяваме нашата програма, колкото и нереална да се струва тя на някого.
    Нашата цел е да дадем на младежите на практика да почувстват своята творческа сила.
    Едно от направленията на програмата “Дъга”- е краеведчеството, изучаването на древната история на Родния край, живота и културата на нашите предци - славяните.
    Редом с Верхняя Троица някога е бил построен град “Мечка”, за него практически нищо не е известно, той е изтрит от лицето на Земята. По бреговете на река Мечка има славянски могили. Имат ли те такова значение, като долмените в Геленджик, къде е станала битката на града “Мечка” с ординците?
    Нужна ни е тази информация, ние не искаме да бъдем непомнещи. Това, което можем ще вземем под своя охрана и ще възстановим, макар и на части.
    Такава ни е молбата, Полина, към Анастасия.
    През пролетта ще започнем да създаваме разсадник за кедри, той ще стане реалност благодарение на земляка ни, лесничея Георги Шапошников, който ни остави удивителен подарък.
    По сюжети от книгата “Анастасия” нашият детски театър, оглавен от сибирячката Татяна Заонегина ще постави спектакъл, децата се запалиха по тази идея.
    Ние много искаме, с нас да се свържат и други центрове и обединения, на които Анастасия помогна да се родят. Нека по цяла Русия да се протегнат между центровете нейните божествени линии на Светлината.
    Взаимното общуване, дори и писмено, ще умножи силите и по-бързо ще помогне да се намери отговор.

    Нашият адрес е:171622 Тверская обл.,Калининский р-он,п-ок Верхняя Троица, школа М.И.Калинина, ЩЕЦТ”Анастасия”
    А следващото - от нашето училище - на всички, за които Анастасия съществува:

    Успех и всичко най-хубаво на Вас, Полина. Ще се радваме да получим от Вас в центъра информация, засягаща Анастасия. Предайте най-добрите ни пожелания на Вашия баща. Честита нова Година!
    Верхняя Троица

    -Е, какво ще кажеш за такова писмо, Анастасия?
    -Ще кажа че прекрасни са стремленията на човешката душа. Заслугата не ни моя, нито твоя. Тук само силата е, и красотата тяхна. За название не моето, а имената техни по-достойни са. Аз в люлка край Създателя съм раснала, а техните души мъченията адски са преодолели и са устояли. От години несгодите край тях са, и на лишенията,искушенията и суетата редиците стремили са се да обезличат понятието за добро. Душите всичко са преодолели, по-силни са от тез, които с каменни стени са оградили себе си, а те в света са, и го украсяват. Техни имена названия да станат трябва. Когато с моето се назовават всички центрове ще се зароди култ, а да се допусне туй не бива. Култът към образа или към личността, от главното отвежда настрани човека, от него сам.
    -Какво ще се получи тогава? В Москва е центърът на Солнцева, и на Ларионова - в Геленджик, има отделение “Анастасия” и при Международната академия за духовно развитие, как иначе хората ще знаят насочеността на центровете?
    -На всички хора дадена е интуиция, и същината определя не названието, деянията да почувства длъжна е душата.
    -Интересен завой, пак трябва да се мисли. Нестандартна си ти някак Анастасия, и от общуването с тебе, работа за мислите възниква не само у мен, сега и други трябва да помислят, а ще почиваме ли? Още един конкретен въпрос ти задават, какви са могилите при тях, на реката Мечка?
    -Могилите не бива да копаят. Предназначението те са си изпълнили, и там са се родили хора, които са задали първи главният въпрос.
    -Какъв въпрос?
    -Сам помисли Владимир. Засега ще кажа: ти им помогни да се намерят един друг подобните. Адреса им в книгата сложи, и нека писмата всички, на лъчи от светлина подобни, да помогнат, да сгреят хорските сърца. Поетът от Санкт Петербург - Коротинский отдавна ти е подсказал:

    -Добре, разбрах. И сам исках да публикувам и писмата и стиховете, които читателите са изпратили. В отделна брошюра исках да ги издам Сам чувствах, има нещо особено в тях. И адреси чрез Московския център могат да се предоставят, да могат хората да си помагат един на друг. Полинка, дъщеря ми, с такава работа също може да се занимава, тя към писмата се отнесе с отговорност. Ще бъде хубаво, когато от различни места хората, с душите помежду си заобщуват. Ще се намерят духом подходящи, ще се оженят или приятели ще си намерят, общо дело ще замислят или ще си почиват заедно. Край! Страхотно! Ще издам брошурата. У нас има служби за запознанства, във вестниците хората обявите си дават, най-често- брачни, ръста си съобщават, годините, цветът на очите, сякаш за стопанство крава си избират. А тук навярно по-добре ще бъде, когато духом хората се срещнат и почнат да си помагат.
    -Разбира се, духовният съюз е по-добър и здрав.
    -Да…Само че, има един проблем…
    -Проблем? В какво?

    В Новосибирск, не знам защо така става всичко… критика и на книжката и срещу мене, от там най-много излиза. Изобщо, само там и критикуват. В три чужди страни книжката издават, и много други страни предлагат договори. А в Новосибирск - всички ругаят. А там е Полина, представям си как тя го преживява. И за бошурата ще кажат:”Пак измисли финт някакъв, с бизнеса си по-добре да беше продължил”. По телевизията в Новосибирск за първите предприемачи вървеше предаване и за мен споменаваха в него, показаха интервю с Полина, а в него й зададоха въпрос: ”Баща ти не работи днес…” - казаха. Полина се опита нещо за духовност да говори, но я прекъснаха:
    -Ще мине още малко време, и мнозинството от Новосибирсците към теб и книжката ще се обърнат с внимание. Приятелите, и най-добрите от предишните, при тебе ще се върнат, и нови ще се появят. В един от центровете на града, край вечен огън, приятелите ти и нови, и предишни алея ще засеят с кедрови дървета.
    -Ами! Какво измисли… Кедрова алея край вечен огън… Добре го даваш, Анастасия, моя мила мечтателко.
    Тя скочи от тревата, на колене застана, сияе цялата, пляска с ръце и шепнешком ми каза;
    -Благодаря за тези думи - Мила.Моя. Нали за мен са Владимир, нали съм аз? За тебе мила ли съм?
    -Така при нас се казва. А пък мечтата ти, наистина красива е.
    -И ще се сбъдне, вярвай, тя. Както помечтах, така ще стане.
    -От само себе си в света не става нищо. Виж ако можеше да сториш чудо за Новосибирск. Но не, не просто чудо, от чудесата полза няма, нито разхлаждат, нито стоплят. Ако би могла така да сториш, че всеки жител на града голям, да стане малко по-богат, по-здрав, изобщо, всеки по-щастлив да стане в Новосибирск, тогава може и алея да посадят. Но такова, мисля, на всичките ти светли сили, даже заедно, не е по силите да сторят. Това не по силите на никой.
    -Прав си Владимир, над волята човешка, никой не е властен. Щастлив или нещастен - човекът сам строи съдбата си. Осъзнатостта избира пътя всекиму.
    -А кой играе с наш’та осъзнатост? Кой избор не ни дава, щастливи от нещастници да станем?
    -Защо причини търсиш вън от себе си, Владимир, какво ще измениш, ако обвиниш някого? Прекрасна мисъл в тебе се роди: добро за хората в града да сториш, - тя много ми харесва, с нея да помечтая трябва… Така! Чудесно! Измислих го! Във вековете ще влязат хората в Новосибирск, там ще се роди щастливо поколение. По- щастлив ще стане и всеки който днес живее там. Да помислим двама, как на хората в града, да кажем, как да се промъкнем на всеки във сърцето, и в душата…
    -Какво на всеки искаш да кажеш?
    -Че могат всички заедно, Шамбала да възсъздадат.
    -Що за Шамбала, говори по-ясно?
    -От векове търсачи търсят по Земята святото място - Шамбала се нарича, смятат и, че с мъдростта вселенска, ще може всеки връзка да намери там. Но никой не можал Шамбала да открие, макар страни задморски немалко са пропътувани. И няма да намерят щом търсят тъй. Шамбала е у всекиго,и външното й проявление, създава се от хората.
    -По-конкретно. Какво да се направи, за свързване с мъдрата вселена и с по-голямо щастие, но не отвътре, вътре в себе си е някак непонятно. Кажи за външното, какво да се строи, да се посее или счупи?
    -Нека всеки жител на града да вземе от шишарката на кедър малък орех, в устата си да подържи, в слюнката, и да го посади в дома си в гърненце и да го полива всеки ден. Преди поливане, да потопи пръстите си във водата, в спокойно състояние да е. За себе си, и главно за потомците, и за децата, добро да пожелае и осъзнатост. Всеки ден така. Като излезе кълнче, с него може да се беседва и за съкровеното. В летен ден и в топла нощ, гърнето с кълнчето навън при другите растения е нужно да се сложи. Нека то, в общуване да встъпи със звездите, слънцето, луната, дъждецът да познае, ветрецът и тревичките растящи редом, и да се върне в къщата отново при родителите и приятелите си. Така се прави много пъти, когато има време и желание за това. Кълнчето расте за векове, повече от половин хилядолетие живее кедърът, потомство ще даде и за душите на израстилите го, и на другите ще каже. Когато стигне трийсет сантиметра, през ранна пролет, в земята може да се посади дръвчето. Градските власти, на тез които нямат, нека дадат поне квадратен метър, за тяхното дръвче земя. От края на града, край пътя,на реката по брега, измежду къщите и в центъра на многолюдните площади дръвчета ще се посадят, и нека хората да пазят своето и да си помагат един на друг. От цялата земя през вековете, в града ще идват хора да погледат, светини да докоснат, с щастливите му хора, поне по дума да си разменят.
    -Откъде пък изведнъж, от цялата земя ще идват хора? Обикновено градско озеленяване да гледат? Ако изведнъж светини някакви в Новосибирск беше открила, тогава, да! Долмени като в Геленджик, например. Ти за долмените на Геленджик разказа, сега от разни руски градове, че и от чуждите страни там се отправят хора. Аз видях, че всеки ден екскурзии отиват към долмените. През септември, всяка година на конференция събират се читатели, художници изложби си устройват, филми се снемат. А тук, невиждано е сякаш, в града - дървета. Даже не дървета, а кълнове на кедри.
    -Ще бъдат необикновени кълновете. Ще наподобяват Звънящи кедри. Съгрети от топлината на човешките сърца, с душата на човека в съприкосновение, те от вселената ще съберат лъчите най-добри във себе си и пак на хората ще отдадат. За векове и хора и земя ще възсияят. Ще дойде нова осъзнатост, от тези хора открития, с мащабите вселенски, по цялата земя ще тръгнат. Свято място, какво е знаеш ли? Вярвай Владимир,ти в родния си град ще го намериш.
    -Прималиво е всичко туй, разбира се. Но разбери, Анастасия, само на теб едва ли ще повярва някой. Историята не познава случай такъв, не ще го потвърди съвременната ни наука. Да беше нещо, с по- голям авторитет от теб, нещо с тежест, известно всекиму, това би показало…
    -В корана мъдро казано е, що е дървото. И Буда е познавал мъдростта, в горите дълго като се е усамотявал. Кажи Владимир, Библията нали си чел?..
    -Чел съм, и какво?
    -В Стария Завет е казано: още преди Рождество Христово, най-мъдрият управник на Земята, цар Соломон от кедър построил дом за себе си и храм на Бога за прослава. Хиляди хора той наел, за да отсичат кедри и да ги носят от места далечни. Най- мъдър Соломон е бил, така говори Библията, и Песента на Песните, написана от него до днес дошла е. В Стария Завет се казва също, че в края на дните му, жените от харема му, от разни страни и вери, от вярата са отклонили Соломон. Познал той разни вери, но коя избрал е, знаеш ли?
    -Коя?
    -Тази, в която не само секат, но и садят дървета. Разбрал, умиращият мъдър цар. И домът му, и храмът ще загинат, потомците не ще да задържат властта, величието, ще помръкне мощта на царството. Така и станало. Душата му до днес от сторената грешка се измъчва. Мъдрият цар разбрал: “Не може да се върши богоугодно дело, ако при това, убива се творението живо на Създателя”. Мъчението на душата му и на други души човешки е от векове, като се вижда как хилядолетия една и съща грешка се извършва. Тя да се поправи може, като изгрее над света прекрасната заря отново. За твоя град, по земните канали и вселенски, мълва ще тръгне. Измежду чудесата на света дошли до наши дни, не е дочувал никой, за град такъв, където всеки жител, дървета е отгледал с любов необичайна, с душа и ласка, и на любовта в пространство, в храм истински и жив, вселенски е превърнал окаменелия си град преди. За това, божествена е осъзнатост нужна, и нека, нека тя у всеки да се появи, и да помогне да се разбере предназначението свое и вселенско.
    -Може би и има зърно рационално в твойте думи Анастасия, и аз ще го напиша може би, а хората сами да си решат.Но знаеш ли, длъжен съм да те предупредя: и ти тук нещо губиш. Ти за дърветата така говориш… Ами изобщо… Да се омъжиш официално ти не можеш. Да се разпишеш документи нямаш, а пък с такова значение говориш за дърветата… И без това църковните служители те смятат за езичница, а щом напиша тези твои думи, те и до храма няма да те пуснат близко, и никога за никого не ще те венчаят.
    -Владимир, пиши словата ми, и хората да ги узнаят. Не се срамувай и самият ти от тях, смири си гордостта. Не всички, не веднага, ще разберат значението на тези думи, но в града ти много учени има, те с език научен ще допълнят това, което аз не доизказвам, щом смяташ, че на тях ще им повярват. И журналистите… Не се сърди на критиката им, не всички журналисти са казали словата си. А щом ми се наложи да се венчая, то повярвай, Владимир, ще се намери кой да ме венчае.
    -А ако в друг град, не Новосибирск, се случи същото?
    -Да се възроди така ще може всеки град. Това за да се стори, е нужно в хората да се всели различна осъзнатост, а щом се появи, ще се изменя облика на градовете. Но пръв сред тях ще бъде този, който благодатта познае първи.
    -Блаженна си Аастасия, ти, наивната, за хубавото само винаги мечтаеш. Добре, ще го напиша, това което ти говориш, нека хората и това знаят.
    -Благодаря. Благодаря ти… Не знам как още да благодаря.
    -Какво пък толкоз… лесно е да се напише. Още добави, но малко.
    -Моля ви хора, без суета четете, осъзнайте.

    -Ти Анастасия, отговаряш на въпроси, които читателите ти задават, говориш за човека като за творец, но си жена. А знаеш ли, какво е казал за жените, лидер на една духовна концесия?
    -Какво?
    -Ами това, че да творят жените не умеят, предназначението им е в това красавици да бъдат, за дела и творчество мъже да вдъхновяват, а творят само мъжете.
    -Но ти съгласен ли си, Владимир с такива думи?
    -Навярно мога с него да се съглася. Има статистика - наука безпристрастна. Ако погледнеш по статистиката, се получава такава ситуация.
    -Каква?
    -Художниците Андрей Рубльов, Суриков, Васнецов, Рембранд, е и другите знаменити художници всички са били мъже, а жени сред тях изобщо няма, или поне аз не си спомням жени. Изобретателите на самолета, колата, електродвигателя, спътниците, ракетите - също са мъже. Сега киното у нас се смята за едно от най-популярните изкуства, за да направиш филм е нужен режисьор, той в киното е главен. И отново най-добрите режисьори са мъже. Има жени, но рядко. Сред тях няма такива известни, такива като на мъжете филми. И най-добрите музиканти са винаги мъже, философите, и тези, които от древността са дошли, и съвременните - също са мъже.
    -Но за какво ми казваш това Владимир?
    -Ами имам една мисъл. Мисля че ще ти помогне.
    -Каква мисъл? Можеш ли да я споделиш с мен?
    -Такава мисъл. На теб Анастасия ти е необходимо да отделиш повече време на някакво благоустройство тук и на възпитанието на детето, със света и хората не се товари много, в края на краищата с всички дела ще се оправят мъжете. Само мъжете, така казва статистиката. Точна наука, безпристрастна. И според историята така се получава, че мъжете всичко важно са правили, а от историята не можем да избягаме. Разбра ли, каква неопровержима се получава мисъл?
    -Да, разбрах те Владимир.
    -Не се разстройвай. По-добре по-рано всичко да разбереш, за да се заемеш с твоята работа, а не с тези дела, с които другите по-добре могат да се справят. Ти се стремиш света да промениш към добро, а това могат да направят само мъжете, те изобретяват всичко най-добро и по-добре от жените творят. Съгласна ли си с това?
    -Владимир, аз съм съгласна с това, че външно изглежда творец мъжът. От материални позиции, ако се погледне.
    -Значи външно? И как още, от какви позиции на неопровержимите факти може да се гледа? Ти по-добре не философсвай тук, а конкретно ми кажи, ти да сътвориш каквото и да било можеш ли? Например можеш ли да шиеш поне? С игла по тъканта да ушиеш красива рисунка?
    -Рисунка да ушия с игла няма да мога.
    -А защо?
    -Иглата да взема в ръце няма да мога. Игла, която е направена от недрата на живата природа. За какво да се твори, разрушавайки първо велико, живо творение? Представи си Владимир, когато среже някой неразумен картина, платно на велик художник, както ти каза - творец и започне да изрязва от него зайчета, фигурки от парченцата платно, може деянието му да се нарече творчество, пред вид на неразумността му. Но ако същото направи друг разумен, разбираш какво го обкръжава, тогава определението за неговото деяние ще бъде друго.
    -Какво?
    -Да помислим заедно. Например може вандализъм да се нарекат деянията му.
    -Хайде де. Да не би всички творци, художници да са вандали?
    -Те са художници, творци в съзнанието на мирозданието на тяхното ниво. Но ако добият друго ниво на съзнание, творенията могат да се вършат и по друг начин.
    -Какъв друг?
    -По този, по който Създателят е творил всичко в своя порив на вдъхновение. И да усъвършенства творенията му и нови да твори само на човека единствено е дадена способност.
    -А как Създателят е творил? И инструмент какъв за творчество е дал той на човека?
    -Мисълта е инструментът главен на Създателя. И на човека дадена е мисъл. Творенията истински са, когато в мисълта участват и душа, и интуиция, и чувства. И главното, а главно става осъзнатата чистота. Гледай, цветче цъфти в краката ни, и формата му и цвета прекрасни са, менят се полутоновете в живото творение,усъвършенствай ги с мисълта си. Концентрирай се и опитай да ги промениш в по-хубав вид.
    -Какъв например?
    -Сам изфантазирай, Владимир.
    -Да фантазирам мога. Един, например, лист, червен да бъде у маргаритката, друг да остане както си е, тъй да се редуват, по-весело ще бъде според мен. И изведнъж замря Анастасия. Внимателно загледа бялата маргаритка. И разбирате ли, тя, маргаритката, тихичко, бавно, но пред очите ми смени цветовете на листчетата си. Те се редуваха - червен, бял, отново червен. Отначало червените бяха едва забележими, после почервеняха повече, все по-ярък ставаше цветът им, и накрая те пламтяха, сяякаш започнаха да светят в червено.
    -Виждаш ли как стана, ти го измисли, а аз със мисълта си го сътворих.
    -И какво, всички ли хора могат да го правят?
    -Да! И го правят. Но материал използват при това, като умъртвяват първо друг, а мъртвото да се разлага само може. Така човечеството векове се бори, да спре на своите творения разложението, така на гнилост още мисълта човешка се поддава и време няма да помисли, кое творение истинско се назовава.
    -Предшества всичко мисълта в началото, после с времето се въплъщава в материя, или обществено устройство сменя се. Но по-добро или по-лошо става веднага не се разбира. Ето ти листчетата на маргаритката поиска да смениш. Аз с мисъл ги смених, послуша маргаритката мисълта човешка, сега внимателно я погледни, по-хубавото ли го измисли? По-съвършено ли е от това което беше?
    -По-весело е смятам, по-пъстро.
    -Защо без възхищение говориш за новото творение?
    -Не знам, може би липсва нещо, цвят или пък друго, засега не зная.
    -Един с друг цветовете противоречат си, нежните полутонове помръкнаха пред пъстротата. Не извиква спокойни нежни чувства пъстрота крещяща.
    -Добре де, опитай всичко да върнеш обратно.
    -Не аз, обратно да се измени сама ще може маргаритката. Червените цветчета ще опадат. Ний нея живата не сме убили. Природата сама хармонията ще възвърне.
    -Е как е според теб Анастасия, мъжете са вандали неразумни, а творци - жените?
    -Мъжете и жените са единни, двама в началото се сливат в едно. И в творчеството си са неделими, за двама съществува земното битие.
    -Но как така, изобщо не е ясно? Ето аз например съм само мъж.
    -А от какво се състоиш Владимир? Плът на жена и плът на мъж в едно са се съединили, в теб обединени, духът на двамата в един е слят.
    -А за какво тогава се свърди, трактати пишат се, какво е мъж, какво - жена и кой от двамата е по-силен, кой по-главен?
    -Сам помисли, кой иска и със цел каква, със догми свои да подмени твоята осъзнатост и съзнание, които изначално Създателят е дал на всеки.
    -Ами ако пък някому е дал повече Създателят, и той като учител се стреми да сподели със всички мъдростта си?
    -У всеки кълн, у семената на брезата, кедъра, цветчето - има информацията пълна на Създателя, как ти дойде наум такава мисъл, че той на своето творение най-висше не би додал там нещо? По-обидно, от подобен упрек към Отеца, какво би имало?
    -Та ти какво, аз никой не упреквам. За себе си тъй просто размишлявам.

    Преди да задам на Анастасия този въпрос, аз внимателно я погледнах. Ето седи пред мен жена, млада, красива, външно почти с нищо не се отличава от хората от нашата цивилизация. Може би в усещаната, даже външно някаква лекота в цялото й тяло, лекота в позата, жестовете, а особено когато става и върви. Всичко това тя прави с някаква необичайна лекота. Тежката походка на възрастния, стария човек значително се отличава от движенията на младия, енергичен, жизнерадостен човек. Но такава е разликата в движението и походката на Анастасия даже в сравнение с млад спортист. Изглежда, че е лека като перушинка, и в същото време тя е силна физически. Свободно носеше тежката ми раница петнадесет километра, като при това помагаше и на мен да вървя. По време на кратките почивки не лежеше, не присядаше в изнемога, а се движеше, ту прибягваше да откъсне трвичка, ту разтриваше кракът ми. И всичко това с лекота, веселост, усмивка. Откъде толкова жизнерадостност в нея? Опитайте да обърнете внимание някога на потока преминаващи по улицата, на лицата им. Аз съм обръщал. Почти всички те са съсредоточени, отегчени или мрачни. Особено когато сам върви човек. И сякаш не носи никакъв тежък товар и е облечен прилично, явно не гладува, защото пуши скъпи цигари, а на лицето му печат на напрежение, тежки мисли и така у мнозина, у мнозинството. А тя през цялото време се радва.И на слънцето и на тревичките, дъждеца, облачето, като дете безгрижно свети от щастие през цялото време, и даже когато за сериозни дела говориш с нея, тя не е тъжна Ето и сега…Не, точно сега видът й ,не е много характерен. Анастасия седи с едва наведена глава и спуснати ресници, сякаш е смутена или натъжена, сякаш чувства за какво искам да я попитам. Но все едно ще я питам.
    -Ако прегледаш всички писма Анастасия, ще видиш колко различно те наричат, и извънземна също те наричат, в книгата си известната писателка - психолог Лаврова те нарича биолог от извънземна цивилизация, обикновените читатели богиня те наричат, наистина странно се държат при това, пишат така, като на близък приятел. Учените, ръководещи духовни концесии, в мнозинството си, те наричат същност, висока същност, самоуправляваща се субстанция. Аз общувам с теб, книжка за нашите срещи написах, а не мога точно да разбера, коя си ти. Можеш ли ти самата ясно, разбираемо да ми обясниш, коя си ти?
    -Владимир, ти самият кого виждаш в мен? - попита Анастасия, без да вдига очи. - И защо е толкова важно за теб, какво говорят другите?
    -Ами в това е цялата работа, че сам не знам, какво виждам. Ако ти кажа честно…
    -Ти говори Владимир, честно, искренно, аз ще се опитам всичко да разбера.
    -Е добре, всичко ще кажа… Когато те видях за първи път Анастасия, те възприемах просто като жена. Когато вървяхме в гората с теб първия път, седнахе да почиваме, и ти се разсъблече до рокля, кърпата си сне, и аз видях - ти си красива, увличаща, е разбираш ли, такива у нас ги наричат сексуални или сексапилни. На мен тогава с теб… е, сама разбираш, какво поисках. Помниш ли?
    -Помня.
    -А ето сега може би заради всички непонятности, вече не ми се иска това, даже когато разсъблечена те виждам.
    -Ти започна да се боиш от мен, Владимир, нали?
    -Не е това, по-скоро не. Но има някаква неясност, Ето син се роди, а ти все по-далечна ставаш, и даже когато си редом, както сега, все едно не близка, а далечна ми се струваш. Такова усещане имам. През цялото време ми стои в главата, че си същност някаква.
    -Нека и да съм същност, но ти си също същност.
    -Не. Аз не съм същност, мен никой не ме нарича така в писмата. И дори да ме ругаят понякога в писмата си читателите, затова пък никой не се съмнява - аз съм човек.
    -Моля те разбери, Владимир, аз съм жена, аз съм също човек.
    -Казваш също си човек, а елементарното не искаш да направиш. Не искаш да живееш както живеят всички хора. Цял свят. Всички искат да имат жилище, мебели, кола - ти не искаш. От книжката започнаха да идват пари, ще бъдат скоро и повече, хайде да купя жилище, мебели, кола, да заминем заедно по светите места и сина ще вземем с нас. Нашата цивилизация сега храмовете възстановява, манастирите, и в другите страни много светини има, исторически паметници. А ти тук нямаш нищо, никакви светини, за какво се държиш? Какво ще загубиш?
    -Владимир, тук е моето пространство, творението на Създателя в първосъздаден вид. Моята прамайка, майчицата ми и моите бащи, със своята любов са обласкали всякоя тревичка, всеки величествен кедър топлината помни, на погледите и ръцете им. На растението всяко от семенцата, през пролетта излизат кълнчета. Във всяко зрънце, през пролетта докоснало земята, има, на цялата вселена информацията, както и за туй, че то ще види светлината благодатна, и ще прорастне семенцето в кълнче, на което и слънцето ще се старае да помогне, и то стреми се към човека, за още повече от слънчевата, за благодатна светлина . Така Създателят е сторил всичко. Да може с него после да твори човекът. Моите родители са съхранили творенията на Създателя, на любовта пространството е тук. Родителите ми са ми го подарили. Какво по-свято на света, от творенията на Създателя може да бъде, от живата любов, с която, запълнили родителите ми пространството? Така трябва да направи всеки човек- родител. На роденото дете да подари пространство на любов прекрасно, като майчина утроба, и само там щастливо ще бъде бъдещото им дете, тяхното бъдеще. Свято място и пространство на любов на сина ни аз дарявам.
    -Даряваш ти от себе си, а моето пространство на любов къде е? Какво аз на сина ни да даря?
    -Приемствеността на връзката е нарушена у мнозина. Но нишката не е разкъсана. И всички заедно и всеки поотделно са свързани със Създателя, и е нужно само да разберат, почувстват, и тогава, и светлина и сила да придобие всеки може. Владимир, ти разшири на любовта пространството. В света където ти живееш, на любовта пространство сътвори. За сина ни, и за децата на света, на любовта в пространство ти Земята превърни.
    -Не разбрах. Какво искаш от мен? Да изменя аз цялата земя?
    -Да, това искам!
    -И да се обичат всички, войни да няма, и престъпност, и въздухът да бъде чист? Водата също?
    -И нека бъде тъй на цялата земя.
    -Едва тогава ли ще се смята, че истински баща съм аз, че нещо на сина си дал съм?
    -Едва тогава ти баща ще станеш, от сина си уважаван.
    -Ако е иначе, той няма да ме уважава?
    -А за какво Владимир? За кои от твоите деяния, ти уважението на сина си би получил?
    -Ами заради което, децата по света бащите уважават. Живот бащите дават. -Какъв живот? Когато на света детето идва, къде, в какво то радостите си намира? И защо, в света дарен им от бащите, толкова нещастия се случват? В тези нещастия е длъжен да живее и новият роден, а тук родителят не смята, че е отговорен, така живеем и уважение очакваме, и се учудваме когато не получим. Повярвай Владимир, малко бащи, действително децата уважават. Ето защо, едва пораснали, родителите си захвърлят и забравят, и с това, макар интуитивно те ги обвиняват, а после и сами повтарят грешките им. Владимир, щом уважението на сина си искаш да заслужиш, ще се наложи, самият свят щастлив да сътвориш.
    -Така ли… Вече ми е ясно… - скочих аз. В главата - отчаяние и злоба. А мислите - на възел сплетени.
    Разбрах сега, а и на всички смятам, стана ясно. Анастасия е фанатична отшелница. Веднага предположих това, още на първата ни среща. И нека е с необичайни, неясно откъде способности, а може би точно те, нейните способности, лъчът й, не й позволяват да ги съизмери със себе си. Вие помните, че тя каза:”Ще пренеса хората през отрязъка време на тъмните сили.” Явно, разбрала е, че не й е по силите да направи това и сега мен и читателите се опитва да въвлече в своята безплодна мечта. Разбрах, че наред с фанатизма, ненормалността, в нея има и неимоверна хитрост и с нейна помощ тя прави всичко заради мечтата си. Дете роди, постигна и това да напиша книжка. Че може ли да се каже такова:”За да заслужиш на сина си уважението, промени света, превърни го на любовта в пространство, и го подари на своя син и на децата всички…” Тя методично и тънко въвлича всички в мечтата си и пред мен все усложнява задачата. Първо книжка напиши, сега пространство на любов за всички направи, а после какво още? Немалко фанатици са познати, опитвали света да променят, но сега къде са ? Разсеян дим! И ето че поредната пред мен стои с наведена глава и все затуй… Света да промени… Знаех, че с ненормални и фанатици е безполезно да се спори, че трябва да се успокоя, да си отида, но и да сдържа не можех. И аз, на седящата с наведен поглед, както и преди, всичко изказах;
    -Разбрах, коя си ти. Смес от същност и човек. И хитра. До необичайност хитра. И как тънко заплете интригата! Застави ме книжка да напиша, а като примамка роди син. Опита се с логиката си нечовешка да скриеш своя фанатизъм, но се получи пробив. Пробивче, разбираш ли, се получи. Докато пишех книжката, общувах с много хора, много разбрах, даваха ми да чета различни книги за духовното. Не знам какво за тях ти е известно, но мога ти кажа. От хилядолетия, и не от едно, се появяват на света велики мъдреци, светци, течения духовни разни живеят и до днес. На земята, концесии духовни разни има над две хиляди, по телевизора го слушах. Всички за добро твърдят, как да се живее учат, и всеки техен лидер ни убеждава, че истината само в него е. Наоколо е пълно със светини, а смисълът какъв е от говорилнята им от хилядолетия? От ученията? Разбрах едно: Хилядолетия минават, а войната продължава. Войната на ученията. Който победи, той прав се счита, но не е задълго. Минава време, пак нова война и побеждава новото учение. Но внимание на падналите във войната никой не обръща. И ако направо всичко се каже… Ти знаеш ли кой и към какво мен и всички читатели зовеш?.. Анастасия стана, спокойно ме погледна в очите и каза:
    -Не продължавай, моля, Владимир. Повярвай, знам какво ще кажеш после. Хайде сама да кажа. Ще бъде кратко и без ругатни.
    -Сама? Ами опитай, хайде. И нека е без ругатни. Какво иаках да кажа?
    -Ти искаше да кажеш Владимир за туй, че има множество пророци на земята, учители. Учения различни много и е трудно да се оправиш в тях. Но ще ти кажа, и да разбереш ще можеш, ако поискаш. За критерий при оценката на всичко - ВОДАТА ще послужи. Все повече от ден на ден, по-мръсна става водата. И трудно въздухът се диша. Редица управлявали в света, каквито и храмове да са издигнали, ще бъдат помнени само с това, че мръсотия са оставили. Животът по-опасен е от ден на ден, а как живеем ний? Ти сметна, Владимир, че съм от тези, които се опитват да ви учат как да живеете. Една от тези, които създават религия поредна, и се стараят да я оглавят. Но, уверявам те, такова самолюбие, което всички, отначало просветлени, после е изгаряло, в себе си аз нямам.Да победя аз мога, а и побеждавам! Ще спра димът зловонен от заводите, миньорите ще разберат, и няма вече на земята жилите да късат. Моля ви хора, сменете си професиите бързо, тези професии, които вреда нанасят на земята- великото творение на нашия Създател. Моля ви хора, бързо разберете, никой не може щастлив да бъде на земята наша, щом продължи да й вреди. Ще мине малко време и на бедата хорска агонията ще започне,тя сама ще изгори във своя огън. Осъзнатостта човешка ще пренесе през времето на тъмни сили хората. Владимир, погледни край себе си, каквото помечтах се върши вече, от вселената подхваната е моята мечта, тя се раздава на хората, човечеството над пропастта се носи, но ще падне в нея само този, който се съмнява. Но човечеството, Владимир, ще се спаси! Ще видят хората децата им какви са, и ще познаят живота в Рая. В Русия, не случайни събития се случват. Владимир, ти по внимателно ги погледни. Аз отменям предречения на Земята ад.
    -Че коя си ти, за коя се смяташ?
    -Ах, как не разбираш? Неверие в собствената ти душа от постулатите се е вселило. Аз съм магьосница, мечтите и стремленията ми безплодни са, така ли смяташ? Но мъчат те съмнения, и ту си вярваш,ту сам не си вярваш, а тук вината моя е, не съм умела, и все объркано и неразбрано казвам. И хора, като четете, простете ми, че не намирам слог, на всички да ви е понятен без изключения. Прости Владимир, че съм те подвела, не всеки, написаното от теб разбира, и ти се смеят.
    Но как вината своя да изкупя? Измислих, ако искаш за теб, ще изиграя фанатичка пълна, или пък себе си, както искаш така разбирай, но повярвай искрено, аз искрено добро желая на всички хора, само това знай. Не се мръщи, усмихвай се, и виж, как всичко е прекрасно. Не измъчвай себе си, нека да няма тайни. И ако за магьосница по-лесно ти е да ме смяташ, възприеми ме както искаш.
    -Така е по-добре. Яснота има. Та значи ти във всичко тъй играеш?
    -А ти играта ми с душата си приемаш ли?
    -Да бъде весела играта трябва.
    -Разбира се си прав. Във всичко е нужна лекота и простота, и аз да бъда весела съм длъжна.
    На езерното огледало и на брега, измежду облачета - слънчеви лъчи блестяха. Капчиците дъжд, на храстите по листицата и на тревата падаха, а във водата, от дъждовни капки кръгчета се сплитаха. Анастасия, до този миг говореща с вълнение и тихо, в очите гледаше ме без да се отвлича, а изведнъж - погледна настрани, запляска и започна да се смее. Смехът й звънък, заразителен, увличащ, по кедровите клонки, по брега и езерото се разсипа. Тя, във възторг, като дете, да се върти започна под капчиците дъжд и да се смее, като децата да се смее. Но през три минути прекъсваше тя своя огнен танц. Аз виждах на лицето й пламтящо, дали в дъждовни капки или в сълзи - на слънцето лъчите да играят. Всичко внезапно спираше край нас, и звънките, отчаяно уверените фрази на Анастасия, запълваха пространството, излитаха в ефира. И над тайгата, въздухът по-син изглеждаше, и птиците замлъкваха. Сякаш птиците заслушваха се даже, как Анастасиините фрази в пространството отлитаха:
    -Хей вий, пророци! Хилядолетия твърдящи за безисходността и тленността на битието земно, заплашвали със съд и ад човеците! Смирете своя жар, виновни сте затуй, че трудно небесата днес човек разбира.
    Хей Нострадамус! Не си предсказал ти, Нострадамус, а с мисълта си си създал, на страшни земни катаклизми датите. И много хора си заставил да ти вярват, а с това, и мислите им за страшно въплъщение си включил. Витае мисълта ти и плаши хората с прорчество и безизходност, но вече няма да се въплъти. И нека твойта мисъл с моята да се срази! Разбира се, ти знаеш всичко отпреди и затова тъй бързо бягаш.
    Хей вий, наричащите себе си учители на хорските души! Учители, опитващи се да внушат човеку, че слаб е духом той, не знае нищо, и само вам, като избранници, достъпни са ви истините, и само чрез покланяне пред вас, гласът на Бога е достъпен и истината на вселенското създаване. Смирете своя жар и нека знаят всички: Създателят на всеки дал е всичко изначално, само, не трябва, с тъма от постулати и измислици на собствената гордост за угода, да се скриват творенията на Създателя велики. Не стойте между Бог и хората. Сам с всеки иска да говори нашият Отец. Посредници Отецът не познава. Изначално има, истина на всеки в душата. Сега и днес, не утре, щастлив да е човек. Създателят със щастие е пълнил всеки миг и всеки век. А за мъчение на любимото дете в Неговите помисли и място няма.
    И тя играеше! Тъй вдъхновено! Така отчаяно играеше! Разбира се играеше, но как зад нея, в небето над тайгата такава необикновена светлина сияеше? И сякаш небесата можеха да вписват всяка фраза, която от земята, и вдъхновено, и отчаяно, отшелницата от тайгата казваше.
    -Хей предсказатели, от векове тъма предричащи за хората, така, и ада и тъмата сътворили! О, как старателно подхранвали сте егрегора си, плашейки човека в името на Бога. Ето ме, хайде! Елате всички тук! Ще изгоря с лъча си мигом на постулатите от векове тъмата. Цялата злоба на Земята, ти остави делата си, хвърли се върху мен, срази се с мен, опитай!
    А вие, воини от всички вери, точно вие, войните сте създали. Но не мечтайте вече за войни. За меркантилните си интереси, с измамата на мракобесието, не въвличайте човека във войни. Аз съм сама пред вас. Мен победете. И за да победите, всички се хвърлете. Сражение ще има без сражение и ще помогнат за това, на вярата служителите.
    Прамайки мои, и мои бащи, вселете в тях на първоизточника светлината истинска. Отдайте всичко, за мен което, тъй грижливо, пазили сте.Раздайте всекиму, способен да приеме светлината. И нека злото със себе си да се сражава и с мойта плът, а не с душата. На хората аз цялата душа ще си отдам, аз с хората ще отстоя душата си. Готви се, злобно, от земята си иди, хвърли се върху мен.
    Аз съм човек! Аз съм чо-век от пър-во-из-точ-ни-ка. Анастасия аз съм. По-силна съм от теб.
    -Млъкни, защо сама нечистия зовеш? - се включих аз, все още смятах, че върви игра.
    -Владимир, не се бой, те са страхливи. И сам ми каза, че съм хитра. Хитра? И нека съм такава. Надхитрих ги. Те ти се смееха, а мен - все за измислица ме смятаха, а аз творях, и силата пренесена от моите прамайки и бащи от първоизточника, я подарих на много хора, - тя тропна с крак и звънко се разсмя, и закръжи отново като балерина. И аз увлечен от играта, морално я поддържах:
    -Тогава давай, Анастасия, гори! И злото на земята да се хвърли върху теб, а ти гори! Но само по-внимателна бъди, да не загинеш.
    -На тях, за мойта гибел, Владимир, ще трябва много от делата на земята да оставят. Множество хорски души да освободят от оковите си.
    Но и да загина, вече се върши това, за което бях си помечтала. Звучи мелодия щастлива, от струните на арфата Вселенската, и душите чуват.Разбират я.
    Звучи Вселено! С мелодия на щастие звучи! За тях - човешките души! Мелодията на душата всеки да познае. Човешките души насочват своите лъчи в земята, уморена от незгоди, гледай Владимир!
    При тези думи Анастасия изтича до пакета с писмата на читателите, отпусна се на колене и сложи ръцете си върху пакета. И възхитено радвайки се като дете, говореше:
    -Когато, на възрастен войник, участвал в бой, от книгата внезапно му потичат сълзи. Когато към новороденото дете, на млада майка се променя отношението. Момиченце, все още на дванадесет, разбира всичко и живота заобичва. Когато, виж, младеж отказва наркотиците и при майка си отива. Когато от затвора хората писма изпращат… Ти виждаш, чувстваш, как душите пеят и друга сила придобиват… И тези знаци, които аз събрах, сега у тях звучат, те ги приемат… Още не всички, но ще бъдат много. И небесата знаят, и чакат всекиго с любов. Виж, виж, как хората разбирането си в стихове излагат.
    Тя тъй искрено се радваше и все за писмата говореше, че аз се загледах в тази сцена и помислих:
    “Какво пък, нека се радва, нека играе играта си и да вярва в претворяването на мечтата си. Аз ще напиша за всички че тя играе. Сама си измисля всичко и й е радостно от измислиците.” Исках да се успокоя, и изведнъж в съзнанието ми всичко отново се смеси. Смятах всичко за измислица, за нейна фантазия, но тук имаше от какво да се побъркаш. Представете си, тя говореше за писмата това, което наистина беше написано в тях… И даже в тези писма, които аз не донесох в тайгата. Но как? Тя не ги беше чела. Втрещено гледах и слушах как тя рецитираше стиховете, които бяха в пликовете, радваше се на нещо изведнъж, или загрижено мълчеше, сякаш в един миг беше прочела всички писма. За писмата всичко точно каза. Всико беше точно така… Точно! Стоп! Тогава значи и преди това тя всичко точно е говорела, не е играла… Мечтала? Разбира се мечтала! Но и за книжката, и стиховете, които са пред нея също беше помечтала. И ето ти, мечтите й се сбъднаха. Сбъднаха се! И книжката лежи пред нея, тя е материална. Фантастика! Не,не, това е нереално! Читателю, нима и ти в ръцете си държиш, въплътена в книжка, частичка от мечтата на отчаяна отшелница! И какво сега? Нима и всичко друго може да се въплъти?
    Когато от вцепененито се оправих, попитах я:
    -Анастасия как узна, какво в писмата пишат хората? Сякаш ги беше чела. И даже тези, които не донесох?
    Анастасия се обърна, сияеща от радост.
    -Така е просто всичко, гледай, как може да се слуша речта на душата… И изведнъж Анастасия замълча. В мълчание дойде до мен, спокойно и замислено ми каза;
    -Да отговориш на въпроси не е сложно, но отговор проблема не отменя, отговор един поражда нов въпрос. Така и днес, човечеството ябълката на Адам гризе, и не знае, че няма да й се насити. А отговорът всеки сам в себе си да чуе може.
    -А как да знае всеки сам, къде е правилният, и къде неправилния отговор?
    -От истината само самолюбието отклонява хората. Опитай се да ме изслушаш Владимир.
    Ние седнахме на тревата до пакета с писмата. Виждах как блестят очите й, руменина се разгоря на бузите й, когато каза:
    -Ще ти разкажа за Сътворението Владимир, и тогава всеки сам, на своите въпроси отговор ще може да си даде. Моля те, послушай Владимир и напиши за Сътворението на великия Създател. Послушай и с душа възприеми…
    И вдъхновен започна на Анастасия разказът за Сътворението… Но е дълъг той. И тук не би се вместил.
    Едно ще кажа: след него, да се помоля аз поисках…

    С уважение към вас читатели, и до среща в следващата книга - Владимир Мегре.